Консултации в сферата на съблазняването, построяването на отношенията, личностен ръст и лайфстайл за истинският мъж — каквото и да значи това.

Варна, 2.12.2011

Марта беше добронамерена или поне се стараеше пряко сили. В това няма нищо лошо, даже напротив, но явно и тя не знаеше в кой род да говори. Психоложката беше влудяващо повърхностна и даваше вид на човек, който едва ли не реди хороскопи за Труд в свободното си време. Рапърът пък се държа като селски бек, социализиран в Ялта, който се бие в гърдите, че е много толерантен, но иначе е категорично против да му се врат някакви… Пеньовци. Изобщо, преобладаващото отношение беше като към екзотично животно в зоопарка, на което мятаме фъстъци в ефирно време за радост на целокупния български народ.

Всъщност има един много прост, универсален алгоритъм: ПИТА СЕ. Адски обидно е да говориш за НЕГО или, още по-зле, за ТО, когато този човек очевидно не възприема себе си като мъж, нито пък е неодушевен предмет. Разбирам, че цялото това лутане из списъка с местоименията и смяната на родовете са неизбежни на първо време, но от един момент нататък това престава да е проява на толерантност и се изражда в снизходително отношение, което изобщо не е целта на упражнението. От това нито на събеседниците им става по-комфортно, нито показва реална толерантност и приемане.

Не знам какво е да си транссексуален от личен опит, но двама мои много близки приятели, биологични жени, са такива. Идентичността е сложно нещо, защото се гради с години и голяма част от хората нямат и най-бегла представа какво движи процеса. Никой не живее във вакуум и е адски трудно да функционираме що-годе нормално, ако другите постоянно поставят идентичността ни под въпрос, пък било то и индиректно с местоимения като ТО, например. Ако това, което казвам, звучи като спуснато от космоса, пробвайте да си представите какво е, ако някой постоянно ви говори в грешния род.

Затова, с едно наум за следващото предаване, в случай че някой изобщо стигне до този пост: ПИТАЙТЕ, а след като попитате, СЪОБРАЗЯВАЙТЕ СЕ с това, което са ви казали.

Толкоз.

Линк към цялото предаване от вчера

Интересно ми е коя певачица се е мятала като Пепеляшка в клипа.

– Забранено бъркане, бул. Черни връх, София

Турците са изключително гостоприемни, уважават клиента както почти никъде в България и готвят прекрасно. Нямам търпение това да стане масова практика и при нас — без значение дали става въпрос за бърза храна или за уж елитни ресторанти, които много често се бият в гърдите с юбергурманщината и незаменимостта си. Както си знаем, такива няма.

Зяпам страхотна поредица за управлението и личния живот на Садам Хюсеин. Всичките четири епизода, продукция на BBC, може да се гледат и онлайн. Заради държавния изорах стабилно количество литература за войната в Ирак, затова който се интересува от външна политика и международни преговори, може да хвърли едно око на тези две статии — най-добрите, които ми попаднаха.

Не ми се обяснява защо новият Google Reader е по-зле от стария — тук си е казано съвсем изчерпателно, а и който някога е ползвал предишната версия, сигурно вече си е изскубал косите и тихомълком е продължил да ползва новата. Основният положителен резултат от липсата на споделяне: по-малко киснене там и повече време за други полезни неща.

Поверед бай Modeselektor – Berlin

America is not at war. The Marine Corps is at war; America is at the mall.

It’s an old photo, but I love it for being so frighteningly true.

Found here

Turns out that lonely people are all the same.

IMDb

Powered by Thom Yorke & Burial – And It Rained All Night

– Lake, David A. (2010) ‘Two Cheers for Bargaining Theory. Assessing Rationalist Explanations of the Iraq War’. International Security, Vol. 35, No. 3, p. 36.

Бойкоборисовщина в действие. От Уебкафе

Животът на народа може да не е от леките, но поне е забавен. Не всички мислят така – някои недоволстват, други ругаят, на повечето им е безразлично… Но те си остават мълчаливо и изолирано малцинство – шепа виртуални интелектуалци, населяващи блогосферата.

– Медиапул, Това наистина се случва

Както каза Elektrö преди няколко месеца, това не е държава, а миазма.

Мизерията е тотална, хората — свити, бедни и апатични. Гласовете им — за продан. И как няма да работят по ценоразпис, предизборно, след като животът ги яде от всички страни? Особено в по-малките градове, хората работят къртовски за заплата 200-300 лева, на доизживяване. Междувременно някой реже ленти, рита в обедните почивки и флиртува със СБХ — и не само. На кого и как да му пука за управлението, изборите, здравословното хранене или изобщо за нещо, по-далеч от собствената му черга? Не оплаквам себе си, оплаквам тоталната развала, в която хората са принудени да живеят, защото това не е въпрос на избор. А единственият начин да битуваш в относителен мир със себе си и джунглата, е да се вкараш в балон. Балон, който споделяш с шепа приятели и роднини евентуално; където имаш безобразния късмет да работиш нещо, което осмисля усилията и дните ти; където можеш да си позволиш да не забелязваш простотията, слагачеството, остатъците държавност, застоя и бедността на останалите неизвестно колко процента от населението, чиято единствена задача е само да дишат, защото за друго не стигат нито силите, нито парите, а животът ги е смачкал тотално. Благодарна съм, че живея в балон, но явно не съм достатъчно дебелокожа, за да пропусна мачкащата реалност отвън. Сигурна съм, че в България може да се живее добре, само че пропастта между онези, които поради една или друга причина могат да си го позволят, и другите, които са на доизживяване, е колосална и тотално обезкуражаваща. И трябва да си безкрайно тъп, сляп или невменяем, за да не забелязваш очевидното.

A U.S. Air Force Douglas A-1E Skyraider drops a white phosphorus bomb on a Viet Cong postion in South Vietnam in 1966. Не, употребата на бял фосфор не е от вчера. От Уикимедия

Отчетох Shadow Company (2006) — филм за частите фирми, които осигуряват логистична и друга подкрепа на военните части в Ирак. Под друга имам предвид изпращането на наемни войници в Ирак (и не само), което само по себе си не е ново явление в историята на военното дело. Основната разлика днес е в сумите, които фирмите получават за всяка поръчка — с други думи не е нужно наемниците да овършават градове и села, за да си осигурят заплатата. Големият проблем на симбиозата между частни фирми и правителства е в прозрачността при разпределянето на поръчките и изпълнението на договорните задължения. Като изключим тежкия шотландски говор на Джерард Бътлър, който бърбори веселяшки зад кадър, филмът си струва най-вече заради интервютата с бивши и настоящи наемни войници, които са работели в Ирак и Екваториална Гвинея (другаде също), и от първа ръка говорят за професията.

Другият документален филм, който сгънах онзи ден, беше Fallujah: The Hidden Massacre. Става дума за войната в Ирак, по-конкретно сраженията във Фалуджа от 2004-та година, и веществото бял фосфор, чиято употреба не е забранена от Международната конвенция за химическите оръжия (1993) и затова се и ползва почти навсякъде, където има военни действия. По време на двете големи сражения във Фалуджа белият фосфор е използван в комбинация с подобрения вариант на напалма, МК-77, или муниции, в нещо като военния еквивалент на лова на лисици. С бял фосфор бунтовниците се „извеждат“ от укрепленията им, за да ги ликвидират частите, заели позиции отвън. Белият фосфор гори много силно, произвежда гъст дим, а раните, които причинява, са изключително тежки, защото преминава през всичко и реагира директно с кожата.

Другите три документални — всъщност е един филм от три части — са за финансовата криза: причини, развитие и последици. Поредицата на Ал Джазира, Meltdown, е направена добре, но поне от моя гледна точка не блести с особена дълбочина, защото нямаше много нови неща, които да разбера от нея. Интересен беше фокусът на първата и отчасти на втората част върху Хенри Полсън, бившият CEO на Голдман Сакс и US Secretary of the Treasury (както и да се нарича длъжността на български, поста в момента заема Тимъти Гайтнър). Общо взето, думите в негова защита по повод фалита на Lehman Brothers, спасителните пакети и „наливането“ на капитал в банките — за мерките все още се спори — бяха, че ако не е имало bail-out, ударът е щял да бъде в пъти по-разрушителен, а кризата — много по-дълбока. Странното е, че човек като Полсън, който по дефиниция е за дерегулация на пазарите, се оказа начело на една от най-крупните държавни намеси.

И последно — хвърлих едно око (в последствие станаха две, защото се оказа адски интересна) на книгата на Scott Patterson, The Quants. Младежът е журналист от Wall Street Journal и на разбираем език говори за risk management, hedge funds, private equity, derivatives, CDOs, subprime mortgages etc. Освен това „покрива“ биографиите на едни от най-известните мениджъри на хедж фондове в Щатите, стартирайки с Ед Торп — бащата на така нареченото квантифициране (измерване) на риска. В случай че някой се чуди — книгата витае в интернет даже в аудио формат, така че принципът отново е „който търси – намира“. Ако не надделеят мързелът или хроничната липса на време, може да спретна няколко изречения за нея. Второто условие е The Fountain на Айн Ранд да не пристигне преди това, защото подозирам, че ще потъна в нея (книгата, не Ранд) и ще забравя и пътя, и истината, и живота.

Линкове към филмите:

Shadow Company (2006): YouTube;

Fallujah: The Hidden Massacre (2005): YouTube;

Meltdown, 1-3: The men who crashed the world, A global financial tsunami, Paying the price. Последната, четвърта част на документалната поредица — Аfter the fall — предстои да излезе тези дни.

Поверед бай Any Color Black – Hold On Me