If men define situations as real, they are real in their consequences. – Thomas theorem

Мариус за сп. Лик (бр. 8, 2004)

Posted in Today by bendyourcircuit on 24/02/2013

Случайно намерих това интервю, съвестно препечатано и спомен от друго време. Тъкмо съм завършила гимназия.

Мариус Куркински, „За онова мълчание„, сп. Лик, бр. 8, август 2004:

Когато Мариус (…) актьорската си кожа, никой не смееше да прогнозира какво ще се случи. Верни на рефлекса „готов на всичко“, с който подхождат към него, медиите зачакаха поредната изненада. И тя се случи. Другата страна на Мариус Куркински – неговата режисьорска природа, представена от Людмила Димова.

Мариус на сцената:

В моноспектакли: „Дон Жуан“ (1993), „Песен на песните“ (1993), „Дамата с кученцето“ (1993), „Евангелие по Матея“ (1997), „Самият човек“ (1999), „Сънят“ (2001)

Като режисьор: „Дванайсета нощ“ (1997), „Синята птица“ (1998), „Годежът“ (2000), „Грехове наши“ (2000), „Изкуството на комедията“ (2001), „Кралят елен“ (2001), „Малки комедии“ (2002), „Зимна приказка“ (2003)

В киното и телевизията: „Дневникът на един луд“ (1996), „Куркински митове“ (1994), „Дванайсета нощ“ (1999), „Самият човек“ (2000)

Музикални албуми: „Любовна война“ (1996), „Двама“ (2000)

Заразителен е. Думите му умножават в прогресия въодушевлението на слушащия. Вярваш му. Не, той не е в стихията на поредния си моноспектакъл. Всъщност, театралният салон е зад гърба му – Мариус Куркински говори пред журналисти. В един предобед на варненското лято, във фоайето на театъра, където е оставил значителна част от ученическото си всекидневие.

Беше поканен с двете последни представления, режисирани от него през миналия сезон – „Големанов“ в Малък градски театър „Зад канала“ и пловдивското събитие „Свекърва“, които като във вакуум засмукаха похвалите на критиката, възторзите на публиката и наградите на гилдията.

Детето чудо, феноменът homo ludens в най-чист вид – Мариус, вече не си е самодостатъчен. Дързостта му да изиграе сам на сцената „Дон Жуан“ (1992), „Дамата с кученцето“ (1995), „Самият човек“ (1999), „Сънят“ (2001) и др., се смири, поне засега. Днес актьорът поставя на изпитание режисьорската си природа, говори за радостта от общуването, за самотата, за театъра като трансцендентност.

Но и преди, и сега присъствието на Мариус в театъра оправдава смисъла на самия театър като модел на общуване между живи хора. Защото „човешкият контакт е единствената незаменима реалност“ – Питър Брук.

„Свекърва“ е плод на няколко години търсения заедно с трупата на пловдивския театър. Присъствието ви там напомня като атмосфера работата на Любен Гройс с пловдивската трупа.

През януари 2001 заминах за Пловдив с желанието да направя една пиеса и после да отида в друг театър. Бях приключил с моноспектаклите, бях изиграл „Самият човек“ за последен път, бях го филмирал, повече не ми се занимаваше с нищо. В театъра понякога не можеш да обясниш как стават нещата. Просто прочетох една пиеса – „Изкуството на комедията“, и тя ме отведе в Пловдив. Случайно се чух и с директора на театъра. Накратко, останах там за четири пиеси, едната от които е моноспектакъл. Останах може би заради срещата с театъра, заради сградата, историята на трупата, хората, заради другия град, в който попаднах. Бях приключил един етап на активното правене на моноспектакли – един след друг, имах нужда от нещо ново. Така започна по-сериозната ми работа с актьори. За мен тя също е период, но не толкова обмислен и завършен, за да можеш да го назовеш театрална практика. За съжаление беше по-емоционален в началото, при първите ми опити. В „Свекърва“ може би си каза думата, че съм от толкова време с колегите и че между нас е започнало да се случва театрално разбиране, което е градивно. Надявам се все пак всичко да не е плод на случайността, а на обучението, което си направихме с част от трупата в няколко спектакъла.

Защо българска класика?

Искам да поставя „Свекърва“ още от ученическите си години. Случи се, след като гледах „Вампир“ на Бойко Богданов във Варненския театър. Потресаващ спектакъл! След това изчетох всички пиеси на Страшимиров, бях много впечатлен. Разбрах, че „Вампир“ е може би най-хубавата българска пиеса, след него идва „Свекърва“. Нямам социално послание, което да ме въздържа да поставя пиесата за злата свекърва. Не ме интересува толкова много завършеният и образ, гениално създаден от Страшимиров. Той не ми е така интересен, въпреки че е много дълбок и не е просто социален, а се връща назад във времето, в него вика информацията от много епохи, от много конкретни събития. Пиесата е едно голямо изследване на психологията на народа. В същото време в нея фиксираш образ, който не е музеен и е много жив. Това е пиеса човек, всичко в нея е заради един герой. От другите персонажи има само толкова, колкото да придвижат развитието на пиесата човек. Всичко това ме привлича. Текстът е някак доста театрален, за мен пиесата на Страшимиров е шедьовър в много области. И най-вече с предупреждението, което отправя – за българския феномен „свекърва“. То е направено чрез случка, която е универсална, а не инцидентна и крайна. В едно семейство биха могли да се случат много по-крайни неща, дори убийства. Но пиесата на Страшимиров е в средна величина, тя обобщава за всички – за цяло едно братство, за цял един народ. Слага явлението в средата и така го превръща в общонационално. И наистина, „Свекърва“ се играе от написването и до сега. Но най-много в нея ме привлича нощта на георите. През деня стават някакви случки и събития, но в героите на Страшимиров и в цялото звучене на пиесата го има другото – какво се случва през нощта с тези хора. Нощ, която в пиесата я няма. Какво вика в героите? И във „Вампир“, и в „Свекърва“ – всички те уж живеят в нормален свят. Но както се казва в един разказ на Страшимиров, една вечер някой започва да им блъска по прозорците и да ги вика навън. А те не го познават кой е. С разказите и повестите си Страшимиров е много интересен, много скръбен и много адекватен на българския народ писател. В пиесите си, за да се докосне до повече хора, той затваря личните си бездни. Въпреки това, всяка негова дума е на човек, който е гледал в тези бездни. Социалното не може да остане такова, то се уголемява, става площадка за по-дълбоки преживявания. А иначе, ако говорим за свекървата, тя е водена от обикновено човешко чувство – ревност, появила се от обич и страдание, че нещо, което обичаш, ти се отнема. В нашия спектакъл сме се опитвали да намерим извора на това чувство не като го заклеймим предварително, а като обосновем причините му. Тук някъде е коренът на злото свекърва. Но тук се появява въпрос – как така отнемането на детето ти, което заживява с друг човек, става за теб такъв болезнен проблем. Търсим обяснение в липсата на душевна връзка между родители и деца. Търсим адекватно състояние със съвремието, когато правилата липсват – в едно общество, принудено от исторически събития да се самосъздава от нищото за кой ли пореден път. Връзките са много разглобени. Децата дори сега са склонни да виждат слабостта на родителите, които не могат да им осигурят нормален живот. Всичко това пречи душите на хората да се срещнат. Където липсва среща на много съкровено равнище, се появяват призраците на явления, които виждаме в днешното общество, един от тези призраци се нарича свекърва. Това е, как да кажа, част от една голяма болка. Но аз не я свързвам само с българското общество, тук просто тя има строго характерна окраска. Защото поради исторически обстоятелства жената е трябвало да е доста по-дейна, да се грижи както икономически, така и духовно за продължението на рода, тъй като през робството на мъжа са му били отнети много социални функции. При всички случаи е интересно да се изследва, ако щете дори и само като музеен експонат. Ценно е като знание, като завещание, като предупреждение. Не само като проблем, произтекъл от историческите обстоятелства, а и като проблем индивидуален, възможен там, където животът между деца и родители не се случва.

Ще продължите ли да поставяте български текстове и през новия сезон?

Не, със сигурност ще правя „С любовта шега не бива“ на Алфред дьо Мюсе в Народния театър. Това ще е следващата ми работа като режисьор. През новия сезон категорично само ще поставям. Сега взимам решения, много ми е трудно. Имах намерение да правя моноспектакъл, но искам да направя още няколко стъпки напред в поставянето, защото се чувствам много добре, когато работя с актьори. Прекалено дълго време бях на сцената сам, хубаво е, но е съвсем друго, когато се събирате повече хора. Театърът е за повече хора, театърът е комуникация във висша степен не само между тези, които изпращат от сцената спектакъл, и тези, които го приемат. Но комуникация изобщо – в сградата, в кафенето, в коридорите. Това сякаш са глупости, но на мен са ми липсвали. Прекалено много самота имах в моноспектаклите. И сега просто не мога да се нарадвам на срещите с хора.

Като актьор на кой режисьор бихте се доверили?

Не съм получил предложение за роля, която да ми хареса, все за някакви отвратителни неща. Може би ще приема, макар че, като си помисля – кой режисьор в България да ме покани, че да го слушам? Нагло се държа! Има, естествено, двама-трима, няма да кажа кои. Може би следващата ми стъпка ще е да направя моноспектакъл, в който да съм режисьор и актьор. Но не, следващия сезон ще работя само като режисьор.

Имате ли вече успеха, който ви трябва, за да се чувствате свободен?

Не смятам все още, че съм го постигнал. Не отчитам успеха по това, че някой ще каже: „Да, ето, стана режисьор.“ Честно казано, няма кой да ми го каже на мен специално. Защото аз разбирам всичко, от дете се занимавам с тази професия, първо съм бил режисьор. Нямам нужда от приемането на режисьорската гилдия, нямам нужда от тяхното „да“. Защото театърът не е някой авторитет, не е сградата, в която идваме и я обживяваме за един спектакъл. Театърът си казва тежката дума, самото изкуство говори. И ако ти не си във взаимоотношения с него като актьор или режисьор, си изгубен, ти си празен и дрънчиш. Самото изкуство, понеже е на много години, на много епохи, понеже много хора са си оставили целия живот в него и то е изпълнено с всички тези хора, самото театрално изкуство ти говори много просто чрез спектаклите, които ти сам правиш. То снизхожда и ти показва точно къде си. И никога не можеш да сбъркаш, ако го слушаш. На сцената това става, докато играя, когато публиката е в салона. Има някакви магистрали над публиката, откъдето се получава информация – много проста. Там говори театърът. Не става въпрос за фантасмагорични неща. Просто ти се дава един вид публика, търсиш я в секундни преживявания, замълчавания, тишини. В невероятната реакция на един човек някъде. Не говоря за измишльотини и превъзнасания на някакъв творец в театъра. Не, в един момент брутално грубо и много красиво театърът започва да ти споделя. Сега, като режисирам, преживяването е още по-грамадно. Защото театърът започва да ти говори чрез всички онези, които са били в него. И аз съм длъжен да чувам това, без да го изисквам. Разбирате ли – просто най-обикновени думи. Там е школата. Слава богу, отдавна ми се е дало, може би заради многото игра. Смятам, че оценката за един спектакъл я получавам оттам.

Как ви помага актьорският опит в работата като режисьор?

Когато изиграеш един моноспектакъл двеста пъти, се научаваш на раговор с публиката. Тя става едно същество. Това е школа, смятам, че ми помага и при избора на пиеси – коя кога трябва да прозвучи. Помага ми и при поставянето – къде трябва да замълчиш, за да напреднеш по отношение на изразните средства.

На мен публиката ми е важна, не обичам да няма публика в театъра. Аз съм си избрал този път. Естествено, възможни са и ми харесват опитите да се правят спектакли пред малобройна публика. Гледах „Пухеният“ на Явор Гърдев във Варненския театър, много съм впечатлен, радвам се, мисля, че нещо много хубаво се е случило във Варна. Приемам такива спектакли, когато са добри, като в този случай, но повечето са безобразни. Аз обаче искам да играем театър пред повече публика, защото мисля, че има много смисъл в това – така иска изкуството, така се държи то, тъй като е живо. Смятам, че актьорите, които са живи същества, не е хубаво да отделят толкова много енергия за малко хора. Самият акт на това разхищение ме отвращава, ако залите ни са празни. Затова търся и правя такива пиеси, за които вярвам, че като изследват процесите в обществото, ще доведат повече хора в залите. Това е много трудно, не става чрез жълти пиеси. На голяма сцена спектакълът трябва да е много добър, за да е пълен салонът. Когато вторият балкон е пълен, всички – и актьори, и режисьори, си казваме: това вече не е нашето представление. Ще се случи нещо друго. Нещо следващо. И наистина е така. Актьорите знаят какво е, когато е пълен и вторият балкон. Не говоря за техническите подробности – каса, билети, а за срещата – до каква степен сме вгледани в нея. Когато зрителят види, че салонът е полупразен, в него тръгва друг тип преживяване. Казва си, аз съм на нещо, което е леко празнинко. Появява се съмнение.

Затова казвам, че ние трябва да мислим как да не се нарушава договорът в театралното изкуство. Да има публика и да има спектакъл. Това е простият договор. Публика трябва да има, защото трябва да се споделя информация. Да се пренасят мисли на хора от векове. Театърът все още е единственото място, където това може да стане на живо. Може би театърът е последното място, където можеш да видиш как се създава. И то да гледаш в мълчание два часа. В обществото мълчанието липсва. Налице са монолозите, не се чуваме, все по-малко се разбираме. Напоследък като лавина нараства това как не се слушаме.

Учудващо, театреалното изкуство може би поради изключителната сила на хората, които са в него от векове назад, държи едно пространство на мълчанието. В него голямо количество хора трябва да слушат една изповед – първо, на автора, второ, на самото театрално изкуство, пренесло я през годините, трето, на хората, създаващи спектакъла в момента. Така че е важно да можеш да видиш публиката. Важно е хората да са надошли.

Как се отнасяте към работата зад граница? Много български режисьори вече са пълноценно представени навън.

Малко съм играл в чужбина, защото не съм го искал. Когато „Кралят елен“ на Народния театър беше на фестивал в Петербург през 2003 (на третия Международен фестивал „Радуга“ – бел.а.), замествах Кръстю Лафазанов.

И получихте наградата за мъжка роля.*

И за режисура, слава богу. Иначе щях ужасно да се притесня. Избрал съм си категорично една позиция – аз правя и ще правя театър за тук. И това няма нищо общо с войнстващия, просташки, безпомощен национализъм, който напоследък се развихря в страната. Не мога да кажа: ще работя за България. Това са пълни глупости. Чувствам се нормално тук, приятно ми е да живея тук. Вярвам в това, че театралното изкуство е най-силно там, където е направено – в сградата, където е направено. Това ми е мечтата – редово представление в сградата, където е направено. Това ми е най-голямото щастие – да отида на 55-то представление на „Кралят елен“ в Народния театър. Да видя актьорите, да видя публиката, да наблюдавам как започва едно редово представление – от леко отегчените актьори по коридорите към 18,15 ч. до това как се завихря и как побеждава спектакълът. Не ми е интересно да пътувам в чужбина. В България все пак турнетата са в допустими граници. Все пак публиката говори общ език, един народ сме, пак ще кажа думата братство. Смятам, че това е голямото, че това даже е най-голямото за театъра. Сега пътуващи са киноактьорите. Нещо повече, те са много напред в това отношение – гледат ги милиони, а те в същото време спят някъде във вилите си. Изкуството им се пренася. Докато театъра го правиш за онези, които са дошли. Затова мисля, че той трябва да е за близки хора, за страната. Превод? Чудесно! Но не ми харесва. Много ми е скиталческо, тъжно ми е, не ми е хубаво да пътувам из една нощна Европа с един автобус, да водя актьори да правят някакъв театър в някакво място, където не им е до нас. Силата на театъра е, че на тези хора, които идват в салона, им е до нас. Има една неотложна необходимост да се срещнем. Така е и се показа, че е така, в последните години. Българската публика го показа.

Мислите ли да поставите и „Вампир“ на Страшимиров?

Няма да мога, защото прекалено много харесвах спектакъла на Бойко Богданов, Смятам, че е едно от най-добрите неща, които могат да се случат с този текст. Беше гениален спектакъл. Не смея. По-скоро бих го направил на кино.

А за съвременна българска драматургия мислите ли?

Не е имало нещо, което да прочета и да искам да направя. Не става дума, че текстовете за лоши. Пак казвам, обичам да има дистанция между създаването на пиесата и гледането от публиката. Когато публиката знае, че писата идва отдалеч, е по-склонна да се смири в себе си, да слуша. Говоря пак за онова мълчание.

Не искам нищо да внушавам. Ако можех да чуя вътрешния глас на един човек, който чете книга, да видя светлините на онова, което той си представя. Тогава светът се ражда. Това е мечтата ми за театър. Да пренеса изначалния свят на пиесата на сцената. Това изисква много занимания – включва и отношението ми към автора, но и желанието да се пренесе приесата в чист вид, преди да е достигнала даже и до мен.

*През същата 2003 г. получава и първа награда на Международния фестивал на монодрамата, Битоля – бел.а.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: