If men define situations as real, they are real in their consequences. – Thomas theorem

Война & криза

Posted in Today by bendyourcircuit on 10/10/2011

A U.S. Air Force Douglas A-1E Skyraider drops a white phosphorus bomb on a Viet Cong postion in South Vietnam in 1966. Не, употребата на бял фосфор не е от вчера. От Уикимедия

Отчетох Shadow Company (2006) – филм за частите фирми, които осигуряват логистична и друга подкрепа на военните части в Ирак. Под друга имам предвид изпращането на наемни войници в Ирак (и не само), което само по себе си не е ново явление в историята на военното дело. Основната разлика днес е в сумите, които фирмите получават за всяка поръчка – с други думи не е нужно наемниците да овършават градове и села, за да си осигурят заплатата. Големият проблем на симбиозата между частни фирми и правителства е в прозрачността при разпределянето на поръчките и изпълнението на договорните задължения. Като изключим тежкия шотландски говор на Джерард Бътлър, който бърбори веселяшки зад кадър, филмът си струва най-вече заради интервютата с бивши и настоящи наемни войници, които са работели в Ирак и Екваториална Гвинея (другаде също), и от първа ръка говорят за професията.

Другият документален филм, който сгънах онзи ден, беше Fallujah: The Hidden Massacre. Става дума за войната в Ирак, по-конкретно сраженията във Фалуджа от 2004-та година, и веществото бял фосфор, чиято употреба не е забранена от Международната конвенция за химическите оръжия (1993) и затова се и ползва почти навсякъде, където има военни действия. По време на двете големи сражения във Фалуджа белият фосфор е използван в комбинация с подобрения вариант на напалма, МК-77, или муниции, в нещо като военния еквивалент на лова на лисици. С бял фосфор бунтовниците се „извеждат“ от укрепленията им, за да ги ликвидират частите, заели позиции отвън. Белият фосфор гори много силно, произвежда гъст дим, а раните, които причинява, са изключително тежки, защото преминава през всичко и реагира директно с кожата.

Другите три документални – всъщност е един филм от три части – са за финансовата криза: причини, развитие и последици. Поредицата на Ал Джазира, Meltdown, е направена добре, но поне от моя гледна точка не блести с особена дълбочина, защото нямаше много нови неща, които да разбера от нея. Интересен беше фокусът на първата и отчасти на втората част върху Хенри Полсън, бившият CEO на Голдман Сакс и US Secretary of the Treasury (както и да се нарича длъжността на български, поста в момента заема Тимъти Гайтнър). Общо взето, думите в негова защита по повод фалита на Lehman Brothers, спасителните пакети и „наливането“ на капитал в банките – за мерките все още се спори – бяха, че ако не е имало bail-out, ударът е щял да бъде в пъти по-разрушителен, а кризата – много по-дълбока. Странното е, че човек като Полсън, който по дефиниция е за дерегулация на пазарите, се оказа начело на една от най-крупните държавни намеси.

И последно – хвърлих едно око (в последствие станаха две, защото се оказа адски интересна) на книгата на Scott Patterson, The Quants. Младежът е журналист от Wall Street Journal и на разбираем език говори за risk management, hedge funds, private equity, derivatives, CDOs, subprime mortgages etc. Освен това „покрива“ биографиите на едни от най-известните мениджъри на хедж фондове в Щатите, стартирайки с Ед Торп – бащата на така нареченото квантифициране (измерване) на риска. В случай че някой се чуди – книгата витае в интернет даже в аудио формат, така че принципът отново е „който търси – намира“. Ако не надделеят мързелът или хроничната липса на време, може да спретна няколко изречения за нея. Второто условие е The Fountain на Айн Ранд да не пристигне преди това, защото подозирам, че ще потъна в нея (книгата, не Ранд) и ще забравя и пътя, и истината, и живота.

Линкове към филмите:

Shadow Company (2006): YouTube;

Fallujah: The Hidden Massacre (2005): YouTube;

Meltdown, 1-3: The men who crashed the world, A global financial tsunami, Paying the price. Последната, четвърта част на документалната поредица – Аfter the fall – предстои да излезе тези дни.

Поверед бай Any Color Black – Hold On Me

Alice Schwarzer: Die große Verschleierung

Posted in Today by bendyourcircuit on 12/02/2011

Aко не беше медийният шум около книгата Die große Verschleierung, сигурно и досега нямаше да разбера коя е Alice Schwarzer. Die große Verschleierung (на български: Голямото забулване) излезе средата на миналата година и подобно на книгата на Thilo Sarrazin Deutschland schafft sich ab или Германия се саморазпуска, предизвика значителен обществен дебат и общо взето се превърна в национален бестселър. С книгата на Сарацин беше по-различно в известен смисъл, но той все пак беше в управителния съвет на Националната банка на Германия преди да подаде остава след масивен политически натиск. Между другото, в последно време съпругата на Сарацин също спечели печална слава за някои, за други – заслужено внимание, основно заради авторитарните си методи на обучение в училище (жената доскоро работеше като учителка в Берлин), както и с няколко интервюта, в които говореше доста апокалиптично – донякъде с основание – за качеството на образованието в Германия. За моя радост, книгата на Шварцер не показва съществена прилика с тази на Сарацин. Засега.

Оказа се, че Алис Шварцер е едва ли не най-известната феминистка в Германия, основателка на списанието за жени ЕММА, което издава и досега. По-интерестните моменти от нейната биографията обхващат акцията и срещу Хелмут Нютън или церемониалмайстора на садомазохизма, както го нарича, а неговите фотографии припознава като расистки, сексистки и дори фашистки. Заедно със статията, която публикува в ЕММА, отпечатва 19 снимки на Нютън, заради което я осъждат за нарушаване на авторски права. Второ, противопоставя се на сексуалните практики, които минават под общия знаменател на садомазохизма, защото за нея той е не просто част от личния живот на човека, а отражение на доминантни структури в обществото. Обръща особено внимание на садомазохизма, практикуван от гей жени. Други теми, с които се занимава, са насилието срещу жени и мъже, забрана на порнографията, както и напоследък – да си дойдем на думата – ислямизма, политическия ислям и изобщо използването на исляма за реализиране на политически цели. Който се интересува, може да погледне официалния сайт на Шварцер или в Уикипедия.

Книгата Die große Verschleierung представлява сбор от статии на Шварцер и други автори, публикувани в ЕММА. Темите, които книгата засяга, са различни: от забулването на жените в исляма по принцип, правото на жените да се забулват на обществени места в Германия и Европа, часовете по спорт, в частност плуване, за ученички, изповядващи исляма, за техните родители, за забраната в Швейцария джамиите да строят минарета, за границите на религиозната толерантност, както и за фанатичните мюсюлмани. Досега няколко неща ми направиха впечатление. Първо, противно на очакванията ми, Шварцер не е фанатик и не разчита на популистки аргументи, за да защити позициите си. Второ, често цитира данни от допитвания, но не посочва нито как са събрани, нито кой или къде е бил допитан, заради което ми е трудно да ги приема насериозно. Седмичните анкети на Bild примерно определено не са образец за представителност. Трето, говори за табуизирането на дебата и за изкуствената политическа коректност спрямо исляма. Далеч не съм приключила с книгата, но досега казаното звучи убедително и критично, не заклеймява и не е против исляма сам по себе си, а против радикалния ислям, който, както казва, изобщо не се изповядва от мнозинството мюсюлмани. И тук е права.

Колкото до границите на религиозната толерантност, в Германия като че ли все по-уверено теглят чертата. Наскоро съдът отхвърли искането на двама родители дърщеря им да не участва в часовете по плуване, предвид че училището все пак позволява тя да плува с бурка, ако желае. Според родителите момичето не можело да се появи полуголо преди съучениците си, но и бурката застрашавала живота и във водата, заради което искали да дъщеря им изобщо на не влиза в часовете по спорт. Вторият скорошен случай беше на жена, която работи в общината на града, но настоява да се явява на работа не със забрадка, което принципно не би било проблем, а с бурка. Прекият и шеф отказва категорично, в резултат от което спорът стига до съда. Не съм сигурна дали случаят е приключил, но ако съдът даде право на общината, вече ще има прецедент, който може би индиректно ще повлияе следващи дела от този род – казвам индиректно, защото Германия има правна система от континентален тип и правораздаването не се основава на прецеденти както е в САЩ или Великобритания например.

Ако има поне едно нещо, заради което да съм доволна, то е, че подобни книги предизвикват обществен дебат. Как се води този дебат е съвсем друг въпрос, но пък остава убедеността, че с тематизирането на проблемите ще се намери верният тон. Иначе говоренето от време на време и най-вече по избори оставя дискусията в задния двор и много често в ръцете на крайно десни политически субекти.

На снимката: джамията в Марксло, Дуисбург – най-голямата джамия в NRW и една от най-големите в Германия.

Атлас изправи рамене

Posted in Today by bendyourcircuit on 06/11/2010

От седмица-две чета Atlas Shrugged на Айн Ранд. Разбрах за романа преди няколко години, но не мислех, че си струва. Чух (и прочетох)  много различни мнения, които варираха от „най-скучната книга, която съм чел някога“ до „истински шедьовър“. Не знам кое е вярно, а и слабо ме интересува. Романът ми харесва поради няколко причини: (1) увлекателен е, (2) описва прекрасно ситуацията, в която се намирам в момента, (3) дори и да не се идентифицирам директно с нито един от героите, Дагни Тагарт е изключителен ролеви модел пример за подражание; същото важи и за Джон Галт, (4) говори вместо мен, (5) адски мотивиращ е.

От любопитство проверих колко струва българското издание. Оказа се, че трите части са издадени отделно, в три тома, на цена от по 19 лева (общо 57). За сравнение, изданието на Penguin, което чета в момента, е от един том и струва 10 евро (~20 лева). Интересно дали разликата в цената се дължи на разходите за превод, висок интерес и или просто хайп. Ако е последното, значи са открили топлата вода, защото книгата е издадена още 1957-ма година и не е нищо ново, освен, може би, за българския пазар. Между другото, все още няма превод на немски, а догодина даже излиза филм по книгата.

Oще за Айн Ранд, Атлас изправи рамене, Обективизъм, Либертарианство

Корица: Penguin Books Australia

%d bloggers like this: